Активно раждане

Не бутай реката – тя си тече сама
Лора Шанли

Малко известен факт е, че освен един-два леки напъна в последните секунди на раждането, напъването насила (когато жената няма импулс да го прави), е ненужно и даже нежелателно. Фразата “Не бутай реката, тя си тече сама” определено е подходяща за раждането. В своята статия  "Втората фаза на раждането – не е нужно да напъваш" Nancy Tatje-Broussard пише: "Родовият процес не трябва да се превръща в напъване. Той може да се разгръща плавно в хармония с природния ритъм на живота."

Tatje-Broussard започва да изучава концепцията за напъването, след като нейна приятелка разказва своето преживяване за медикаментозно болнично раждане в поза “по гръб”. На тази нейна приятелка била сложена пълна упойка, поради което в безсъзнание през повечето време, след известно време тя се събужда и вижда как главата на дъщеря й прорязва. Бързо извиква сестрите, които играели на карти наблизо.

Tatje-Broussard се запитва защо, ако е възможно да родиш лесно в безсъзнание, са нужни такива огромни усилия когато си будна. Тя открива, че до 1920 г. жените не са инструктирани да напъват през втората фаза на раждането. (Втората фаза е времето между пълното разширение на шийката и излизането на бебето.) През 20-те години лекарите “решават”, че втората фаза е опасна за нероденото бебе. Надяват се, че напъването ще помогне за по-бързото изгонване. Дори известно време на майките било казвано да напъват от самото начало на раждането.

Около средата на 50-те години на ХХ в. много хора започват да осъзнават важната роля на релаксацията през първата фаза на раждането. Но втората фаза и до днес продължава да бъде свързвана с голямо физическо усилие. Лекари, сестри, акушерки, придружители на раждането често насърчават раждащата да напъва дори когато напъни липсват.

През 80-те години изследвания сочат, че втората фаза на раждането не е опасна за бебето, а в действителност тя  стимулира храносмилателната, отделителната и дихателната му система. Всъщност напъването може да бъде опасно както за бебето, така и за майката. Когато жената напъва, тя задържа дишането си. Поради това не постъпва достатъчно кислород в матката, което прави контрахирането й по-трудно и болезнено. Кислородът е недостатъчен и за бебето. Това може да доведе до влошаване на сърдечните му тонове и дори до мозъчно увреждане.

Сюзън Маккей в статията си "Хуманизиране на раждането в едно технологично общество" пише: "Насърчаването на жената да напъва по-силно и продължително може в действителност да бъде много вредно, тъй като главата на бебето и пъпната връв са притиснати по време на интензивното усилие на майката, което води до забавяне сърдечния ритъм и фетална хипоксия (постъпване на недостатъчно кислород)."

Разкъсвания на перинеума се получават по-често при продължително напъване, а изследванията сочат, че напъването рядко води до по-бързо излизане на бебето.

Акушерката Ина Мей Гаскин в статията си “ Раждане по амски” пише за раждане, на което е присъствала в амската общност:

 „С първите признаци на напън, главичката на бебето проряза. Единственото, по което можеш да съдиш, че напъва, бе лекото задържане на дишането й. Тя не издаде звук, не направи никаква гримаса. Осемнайсетте предишни раждания очевидно я бяха научили как да остави матката да си свърши работата, докато самата тя е възможно най-отпусната.”
Джейн Флетчър разказва за своя опит в раждането в писмо до списание “Майчинство”, озаглавено "Без повече професионални напъвачи":
Първото ми раждане беше акомпанирано от френетичен хор "Напъвай! Напъвай! Напъвай!" в продължение на поне половин час. Като неопитна, взех тези съвети насериозно...Петима души ми крещяха да напъвам и в усилието си да задоволя искането на тълпата, напъвах толкова силно, че си счупих опашната кост. За второто раждане бях решила да не напъвам изобщо. Ако на бебето му е нужно време да излезе, така да бъде. И разбира се и второто раждане бе акомпанирано от неистови "Напъвай! Напъвай! Напъвай!", но този път не му обърнах никакво внимание. Дишах спокойно, леко, релаксирах. Джесика се появи на бял свят без да ми счупи костта и така ми спести 6 седмичната болка, която преживях след първото раждане.”

Раждането наподобява движението на червата. При нормално изхождане човек просто позволява на тялото си да си свърши работата. След слизането на фекалиите в ректума, е необходим само слаб напън за изхвърлянето им. Концепцията, че раждането трябва да е "Трудна работа! Най-трудното нещо, което съм правила", (както понякога чувам жените да казват) е общоприета заблуда. В действителност, както авторът Пат Картър вярва,  нито от жената, нито от матката са нужни много усилия за раждането на бебето:
” При условие, че няма обезболяващи, които да се противопоставянето на усилията на матката, е нужно малко усилие от страна на фундуса, за да изпрати щастливо и успешно бебето по пътя му. Ако има нужда от усилия, те са е малко повече от това при напъна на червата при изхождане – всъщност по-малко усилие, отколкото при кихане.”

Или казано по-естетично, раждането може да бъде сравнено с рисуване на картина или преживяване на оргазъм. Това е по-скоро въпрос на “позволяване да се случи”, а не на “правене”.

Разбира се казаното по-горе не означава, че ако жената чувства нужда да напъва, тя трябва да пренебрегне този импулс. Но същевременно тя не трябва да се чувства длъжна да напъва, само защото са й казали, че това е правилният начин на раждане.

Раждането е съзидателен акт и като такъв то не може да бъда форсирано, за да задоволи неестествените времеви ограничения на обществото. Настояването да се напъва при раждане е всъщност отражение на културната ни нагласа, че силата и бързината стоят над вярата и търпението.